Една от възможните истории на руската емиграция от първата вълна (1919–
1940) е тази на нейните центрове, възникнали и устояли в приемащите страни през
20–30-те години на ХХ век. Курсът има за цел да предложи профил на „руската
емигрантска София“ като „място на памет“, опирайки се на идеите на френския
историк Пиер Нора.
Актуалността е продиктувана от една целенасочена загуба на памет или
изличаване от нея на всички маркери, отнасящи се до „емигрантството“ и
трансформирането му в „задграничност“ („зарубежье“). Така се премоделира
разказът за руската емиграция, като на първо място се подменя метаезикът, чрез
който се (ре)конструира нейната история. В своите смислови аспекти метафората
„руска емигрантска София“ съединява специфични значения, набавящи ѝ
измерението на „портативна родина“, в която „лерусите“ живеят според собствените
битови и битийни сценарии преди болшевишкия преврат от 1917 г. Водеща сред
тези значения е идеята за опазване на националната идентичност. Емигрантският
център в София обаче възниква в столицата на чужда държава, така че той не може
да бъде изолиран от българското общество и е резултат от натоварения понякога с
острота и болезненост диалог с българското.
Акцентът при представянето на „емигрантска София“ е върху нейния
културен профил и проблематизирането ѝ от емигрантската критика като център на
изучаване на руската литература. Освен институционалната рамка, вниманието се
фокусира върху емигрантската периодика, полето на руското емигрантско училище,
творчеството и рецепцията на руски писатели и поети, живели в София, както и
върху текстовете на водещи фигури на руската емигрантска хуманитаристика, като
Николай Трубецкой и проф. Пьотр Бицили.
1940) е тази на нейните центрове, възникнали и устояли в приемащите страни през
20–30-те години на ХХ век. Курсът има за цел да предложи профил на „руската
емигрантска София“ като „място на памет“, опирайки се на идеите на френския
историк Пиер Нора.
Актуалността е продиктувана от една целенасочена загуба на памет или
изличаване от нея на всички маркери, отнасящи се до „емигрантството“ и
трансформирането му в „задграничност“ („зарубежье“). Така се премоделира
разказът за руската емиграция, като на първо място се подменя метаезикът, чрез
който се (ре)конструира нейната история. В своите смислови аспекти метафората
„руска емигрантска София“ съединява специфични значения, набавящи ѝ
измерението на „портативна родина“, в която „лерусите“ живеят според собствените
битови и битийни сценарии преди болшевишкия преврат от 1917 г. Водеща сред
тези значения е идеята за опазване на националната идентичност. Емигрантският
център в София обаче възниква в столицата на чужда държава, така че той не може
да бъде изолиран от българското общество и е резултат от натоварения понякога с
острота и болезненост диалог с българското.
Акцентът при представянето на „емигрантска София“ е върху нейния
културен профил и проблематизирането ѝ от емигрантската критика като център на
изучаване на руската литература. Освен институционалната рамка, вниманието се
фокусира върху емигрантската периодика, полето на руското емигрантско училище,
творчеството и рецепцията на руски писатели и поети, живели в София, както и
върху текстовете на водещи фигури на руската емигрантска хуманитаристика, като
Николай Трубецкой и проф. Пьотр Бицили.
- Teacher: Галина Петкова